Митрополит Антоний Сурожки: Теб Бог те е създал от любов

Митрополит Антоний Сурожки: Теб Бог те е създал от любов

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Бъдещият митрополит Антоний Сурожки (в света Андрей Блум) е роден в Швейцария, но след революцията от 1917 г. семейството му няколко години се скита из различни страни в Европа. Когато е на 11 г., заедно с родителите си се заселва във Франция. Именно там се случва събитието, което предопределя бъдещата му съдба.

„Момчето ще стане ли католик?“

През 1927 г. (само защото групата, в която членувах, се разпиля), аз попаднах в друга организация, която се наричаше „Витязи“ и която беше създадена от Руското студентско християнско движение, където пуснах корени и останах – впрочем никога не бях си тръгвал оттам – и до сега. Там всичко сякаш беше същото, но имаше две разлики: културното ниво беше много по-високо, от нас се очакваше да покажем много повече в областта на четенето, както и да знаем повече за Русия. Другата черта беше религиозността, към организацията имаше свещеник, а в лагерите имаше църква.

В тази организация направих редица открития. На първо място, в областта на културата – изглежда, че всичките ми разкази за културата са за мой срам и осъждане, но това няма как да променя. Помня, че веднъж в кръжока ми дадоха първата задача – май че бях на 14 г. – да прочета реферат на тема „Бащи и деца“. Моят културен кръгозор тогава не беше достатъчен, за да зная, че Тургенев е написал книга със същото заглавие. Затова седях и умувах какво може да се каже по темата. Така мина седмица, аз мислех и мислех, и естествено, нищо не измислих. Помня, че отидох на събранието на кръжока, заврях се в ъгъла с надеждата, че ще ме забравят, може би ще ми се размине. Разбира се повикаха ме, поставиха ме да седна на една табуретка и казаха: „Е?..“ Аз седях, присвивах се и рекох: „Цяла седмица мислих по зададената тема…“ И замълчах. В последвалото дълбоко мълчание добавих: „Но нищо не измислих…“ С това приключи първата лекция, която изнесох в живота си.

Що се отнася до Църквата, бях много антицърковно настроен поради това, че наблюдавах моите другари католици и протестанти, така че Бог за мен не съществуваше, а Църквата беше чисто негативно явление.

Основният ми опит в това отношение беше може би следният. Когато се оказах в емиграция през 1923 г., Католическата църква предложи стипендии за руски момчета и момичета в училищата. Помня, че мама ме поведе на „оглед“, с мен поговори някой, с мама също и всичко беше уредено; мислехме, че работата е опечена. И вече се канехме да си тръгваме, когато този, който беше разговарял с нас, ни задържа за минута и каза: „Разбира се, това предполага, че момчето ще стане католик“. Аз помня как станах и заявих на мама: „Да си тръгваме, не искам да ме продаваш“.  След този случай приключих с Църквата, защото в мен се породи чувство, че щом това е Църквата, то тогава наистина съвсем няма за какво да ходя там и въобще да се интересувам от това; просто нищо не виждах нищо в тази работа…

Защо чужд човек може да ме обича?

Трябва да кажа, че не бях единственият. През лятото, когато имаше лагери, в събота се провеждаше всенощно бдение и литургия в неделя. Ние редовно не ставахме за литургията, но отмятахме платнищата на палатките, за да види началството, че лежим в постелята и никъде не ходим. Така че виждате колко съмнителни бяха предпоставките за моята религиозност. Освен това имаше няколко опита за моето пробуждане в тази посока – водеха ме на църква веднъж годишно, на Разпети петък. Още първия път направих забележително откритие, което винаги действаше безотказно (т.е. през онзи период): забелязах, че ако направя три крачки в църквата, поема си дълбоко въздух и вдишам тамяна, моментално падам в несвяст. По тази причина никога не влизах повече от три крачки навътре в храма. Припадах и ме отвеждаха вкъщи, като с това приключваше моят ежегоден религиозен опит.

Андрей Блум с майка си и баба си

В тази организация забелязах нещо, което в началото много ме озадачи. През 1927 г. в детския лагер имаше свещеник, който ни изглеждаше много стар – вероятно е бил на тридесет години, но имаше голяма брада, дълга коса, резки черти на лицето и едно качество, което никой от нас не можеше да си обясни: това, че му стигаше любов за всички. Той ни обичаше не защото му отвръщахме с любов или ласка, обичаше ни не като награда за това, че сме били „добри“ и послушни, или нещо от този род. Просто от сърцето му извираше любов. Всеки можеше да я получи изцяло, не някаква частичка или капчица, и тази любов никога не намаляваше. Тази любов към някое момче или момиче беше за него радост или голяма мъка. Но това бяха сякаш двете страни на една и съща любов: тя никога не намаляваше, никога не се колебаеше.

И наистина, ако прочетем у апостол Павел за любовта, за това, че любовта на всичко вярва, на всичко се надява, никога не отпада и така нататък – всичко това  можеше да се види в него, а аз тогава не можех да го разбера. Знаех, че майка ми ме обича, че баща ми ме обича, че баба ме обича, това беше целият кръг на ласкави отношения в моя живот. Чак след много години разбрах откъде идва това. Но по онова време беше въпросителен знак, който стоеше в съзнанието ми, неразрешим въпрос.

Но защо чужд за мен човек можеше да ме обича и да обича другите, които също са чужди за него, никак не можех да проумея.

И се случи така, че през Великия пост на някоя си година, мисля, че беше тридесета, нашите ръководители започнаха да ни водят на волейболното игрище. Веднъж се събрахме и се оказа, че са поканили свещеник да проведе духовна беседа с нас, диваците.

Естествено, всички гледаха да се измъкнат както могат – които успяха да избягат, избягаха; на които им стигаше смелост да се възпротивят, се опълчиха, но мен ръководителят ме надви. Той не ме убеждаваше, че трябва да отида, защото това ще е полезно за моята душа или нещо подобно, защото, ако се беше обосновал с душата или с Бога, не бих му повярвал. Вместо това той каза: „Слушай, поканихме отец Сергий Булгаков. Можеш ли да си представиш, какво ще разнесе из града за нас, ако никой не дойде на беседата?“. Аз си помислих – да, лоялността към моята група го изисква. А ръководителят допълни и забележителната фраза: „Не те моля да слушаш! Ти си седи и мисли за нещо свое, само бъди там“. Помислих си: че защо пък да не отида, и тръгнах.

Най-краткото Евангелие

И всичко наистина беше добре, само дето отец Сергий Булгаков говореше много високо и ми пречеше да си мисля моите неща. Заслушах се и това, което той говореше, ме доведе до такова състояние на ярост, че вече не можех да се откъсна от неговите думи. Помня, че говореше за Христос, за Евангелието, за християнството. Той беше забележителен богослов, забележителен човек за възрастните, но нямаше никакъв опит с деца и ни говореше като на малки зверчета, представи ни всичко сладникаво, което може да се намери в Евангелието, всичко, от което бихме се отдръпнали, така че аз също се отдръпнах: кротост, смирение, ненатрапчиво поведение – все робски качества, в които ни упрекват, започвайки от Ницше, и нататък.

Той ме докара до такова състояние, че реших да не се връщам на волейболното игрище, независимо че това беше страстта на живота ми, а да замина за дома, да потърся имаме ли вкъщи Евангелие, да проверя и да приключа с това. Даже и през ум не ми минаваше, че няма да приключа, защото беше съвършено очевидно, че свещеникът си знае работата…

Андрей Блум, 1931 г.

Оказа се, че мама има Евангелие, заврях се в своя ъгъл, погледнах книгата и забелязах, че евангелията са четири, а щом са четири, значи едно от тях трябва да е най-кратко. И тъй като не очаквах нищо добро от нито едно от четирите, реших да прочета най-краткото. И тук загубих битката. Много пъти след това ми е правило впечатление до каква степен е хитър Бог, когато хвърля мрежите Си, за да лови риба. Защото ако бях прочел друго евангелие, щях да имам затруднения – всяко евангелие е обусловено от някаква културна основа. Марк е писал именно за такива младоци като мен – за римските младежи. Аз не знаех това, но Бог го знаеше. И Марк може би го е знаел, когато е написал по-кратко евангелие от другите…

И така, седнах аз да чета. Тук ще трябва да повярвате на думите ми, защото това не е нещо, което може да се докаже. С мен се случи онова, което се случва понякога на улицата, нали разбирате – както вървиш, изведнъж се обръщаш, защото усещаш, че някой крачи след теб. Аз седях, четях и между началото на първа и началото на трета глава на Евангелието от Марк, което четях бавно, защото езикът беше непривичен, изведнъж почувствах, че от другата страна на масата стои Христос… И това беше дотолкова поразително чувство, че ми се наложи да спра, да спра да чета и да вдигна поглед.

Гледах дълго. Нищо не виждах, нищо не чувах, нищо не усещах.

Но докато гледах право пред себе си към мястото, където очевидно нямаше никого, не ме напускаше непреодолимото усещане, че там несъмнено стои Христос.

Помня, че се облегнах назад и помислих – ако Христос стои тук жив, значи това е възкръсналият Христос. Значи аз знам без никакво съмнение, в рамките на моя собствен, личен опит, че Христос е възкръснал и значи всичко, което казват за Него, е истина. Това е приблизително същата логика, като на ранните християни, които са виждали Христос и са приемали вярата не чрез разказ за това, което е било в началото, а чрез среща с живия Христос, от което следва, че разпънатият Христос е бил Онзи, за Когото се говори, и че целият предшестващ разказ има смисъл.

За всеки минувач си мислех: „Теб Бог те е създал от любов!“

Продължих да чета, но вече беше съвсем различно. Сега много ярко си спомням своите първи открития. Като петнадесетгодишно момче сигурно бих се изразил по друг начин, но така или иначе първата ми мисъл беше: ами ако това е истина, значи всичко в Евангелието е истина, значи животът има смисъл, значи може да се живее само за да споделиш с другите това чудо, което аз открих, за нищо друго. Сигурно има хиляди хора, които не знаят това и трябва час по-скоро да им се разкаже.

Второ – ако това е истина, значи всичко, което съм мислил за хората, не е вярно. Значи Бог е създал всички, Той е възлюбил всички до смъртта им и по тази причина, дори ако те мислят, че са ми врагове, аз зная, че не са.

Помня как на следващата сутрин излязох и вървях като в преобразен свят; взирах се във всеки човек, когото срещах, и мислех: теб Бог те е създал от любов! Той те обича! Ти си мой брат, ти си моя сестра; ти можеш да ме унищожиш, защото не го знаеш, но аз го зная и това е достатъчно… Това беше моето най-поразително откритие.

По-нататък, когато продължих да чета, ме порази уважението и внимателното отношение на Бога към човека; ако хората са готови един друг да се стъпчат в калта, то Бог никога не го прави. Например в разказа за блудния син – блудният син признава, че е съгрешил пред Небето, пред баща си, че не е достоен да бъде негов син; той даже е готов да каже: „Приеми ме поне като ратай…“ Но ако сте забелязали, в Евангелието бащата не му позволява да изрече тази последна фраза, оставя го да говори само до „аз съм недостоен да се наричам твой син“, и в този момент го прекъсва, приема го отново в семейството: донесете обувки, донесете пръстен, донесете дрехи… Защото ти можеш да бъдеш недостоен син, но достоен слуга и роб – никога. Правото да бъдеш син не се отменя. Това е третото.

А последното, което ме порази, и което тогава вероятно бих изразил съвсем иначе, е това, че Бог – и такава е природата на любовта – умее така да ни обича, че е готов да сподели с нас всичко докрай: не само съществуването чрез Въплъщение, не само ограничението на целия живот чрез последствията от греха, не само физическите страдания и смъртта, но и най-ужасното – условието за смъртност, условието на ада: лишението от Бога, загубата на Бога, от която човек умира. Това е викът на Христос на кръста: „Боже мой! Боже мой! Защо си ме изоставил?“ – това е приобщаването не само на богооставянето, но и на боголишението, което убива човека, това е готовността на Бога да сподели нашата безбожност, сякаш да отиде с нас в ада, защото слизането на Христос в ада – това е именно спускането в древния старозаветен шеол, т.е. онова място, където няма Бог… Бях поразен от факта, че Божията готовност да сподели човешката съдба, да възстанови човека, е безгранична.

Това съвпадна – когато много скоро след това влязох в Църквата – с опита на цяло поколение хора, които преди революцията познаваха Бога от великите храмове, от тържествените богослужения; хора, които бяха изгубили всичко – Родината, близките си, и, често пъти, уважението към самите себе си и някакво положение в света, което да им дава правото да живеят; хора, които бяха ранени много дълбоко и затова бяха толкова уязвими… Те изведнъж откриваха, че заради любовта си към човека, Бог е пожелал да стане точно такъв: беззащитен, до края уязвим, безсилен, безвластен, презрян от онези, които вярват само в победата на силата. И тогава ми се открехна една страна на живота, която означава много за мен. А именно, че може не само да обичаме нашия, християнския Бог, но и да Го уважаваме – не само да Му се покланяме за това, че Е Бог, а да Му се покланяме с чувство на дълбоко уважение, друга дума не намирам.

Два часа и половина молитви на ден

Общо взето това беше краят на цял един период в моя живот. Стараех се да живея подновената си вяра по различен начин. Като за начало бях пленен от възторг и благодарност за това, което се случи с мен и никого не пропусках. Бях ученик, пътувах към училище и направо се обръщах към възрастните във влака: „Вие чели ли сте Евангелието? Знаете ли какво пише в него?“ Да не говорим за другарите ми в училище, които изтърпяха много от моя страна.

Второ – започнах да се моля. Никой не беше ме учил на това и аз започнах да експериментирам, просто падах на колене и се молех, както умеех. После ми попадна учебен часослов, учех се да чета на църковно-славянски и изчитах службата – това ми отнемаше около осем часа на ден, но не продължи много дълго, защото животът не го позволи. Междувременно ме приеха в университета, та нямаше как хем да уча с пълна пара, хем да се занимавам с това. Но учех службите наизуст, а тъй като ходех пеша в университета и в болницата на практика, успявах да изчитам утреннята по пътя натам, да изчитам часовете на връщане; не четях насила, за мен беше истинско блаженство, затова и четях. После отец Михаил Белски ми даде ключ от нашата църквичка на улица Монтан-Сен-Женевиев, така че можех да се отбивам там на отиване или на път към дома, но беше сложно. И вечерно време се молех дълго, защото съм много бавен, техниката на молитвите ми беше много бавна.

Изчитах вечерното правило, може да се каже, три пъти – прочитах всяка фраза, мълчах, прочитах я втори път със земен поклон, мълчах и прочитах за окончателно възприемане – и така цялото правило…

Всичко това, взето заедно, отнемаше около два часа и половина, което невинаги беше леко и удобно, но беше много полезно и му се наслаждавах, защото до теб достига светлината, когато с цялото си тяло трябва да откликнеш. „Господи, помилуй!“ – ще кажеш с ясно съзнание, после ще го кажеш със земен поклон, после ще станеш и вече ще го кажеш, за да го затвърдиш, и така едно след друго. В мен се породи чувството, че това е животът – докато се моля, аз живея; извън това има нещо изопачено, нещо не достига. И житията на светиите четях по Чети-Минеи просто страница след страница, докато не прочетох всички жития на отшелниците. В първите години бях много увлечен от житията и словата на отците от пустинята, които и сега означават за мен много повече, отколкото думите на доста богослови.

От отшелник до лекар

Когато завършвах средното училище, си мислех: какво да правя? Канех се да стана отшелник – оказа се, че са останали много малко пустини и с такъв паспорт като моя в никоя пустиня няма да ме пуснат, освен това, имах майка и баба, за които някак трябваше да се грижа, а от пустинята не беше възможно. После исках да стана свещеник, след това реших да отида във Валаамския манастир. Накрая всичко се събра в една мисъл, не зная как се роди, но вероятно е била съвкупност от различни идеи – че мога тайно да се пострижа за монах, да стана лекар, да замина за някой край на Франция, където има руснаци, прекалено бедни и малобройни, за да имат храм и свещеник, да стана техен свещеник, да се издържам като лекар, а може би да помагам и на бедните; от друга страна като лекар мога цял живот да съм християнин, в този контекст е лесно: грижа, милосърдие…

Сорбоната, 1933 г.

Записах се във факултета по естествени науки (Сорбоната), после в медицинския. Беше много труден период – трябваше да избирам или книга, или храна. През онази година доста се изтощих, можех да измина само някакви си петдесет крачки по улицата (тогава бях на деветнадесет години), после сядах за известно време на края на тротоара, ставах и продължавах до следващия ъгъл. Но оживях…

Едновременно с това намерих духовник, и наистина намерих, търсих го не повече отколкото търсих Христос. Отидох в единствената ни за цяла Европа патриаршеска църква – тогава, през 1931 г., бяхме само петдесет човека – отидох към края на службата (дълго търсих църквата, тя се намираше в стара изба), срещнах един монах, свещеник, и нещо в него ме порази. Както знаете, на Атон има поговорка, че не бива да захвърлиш всичко на този свят, ако на лицето поне на един човек не видиш сиянието на вечния живот… И ето, той се изкачваше нагоре по стъпалата от църквата, а аз видях сиянието на вечния живот. Приближих се и му казах: „Не зная кой сте, но ще приемете ли да ми станете изповедник?“.

Останахме свързани до самата му смърт и той наистина беше голям човек – това е единственият човек, когото съм срещал в живота си, който притежаваше такава мяра за свобода – не за произвол, а именно за онази евангелска свобода, царствената свобода на Евангелието. И той започна да ме учи. След като реших да стана монах, започнах да се готвя за това.

Превод: Персиана Пастухова-Личева

Източник: pravoslavie.bg

 

 

Още от Вътрешни гласове

Коментари

  • no name

    05 Дек 2023 15:08ч.

    Благодаря за текста!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Историк

    18 Дек 2023 22:55ч.

    Интересен разказ за пътя за намиране на Господ. Повече такива четива да проглеждат незрящите.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Гери

    19 Фев 2024 13:01ч.

    Велик е не само Бог, но и всичките пътища към Него, в които Той неотменно е до нас, в нас, над нас, навсякъде и във всичко ! Бог с нами !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи